На 29 май 1989 г. държавният глава прави по телевизията и радиото обръщение, което излиза на следващия ден по вестниците и в отделен отпечатък. Речта е дълга, но по същество не отстъпва от следвания курс. Основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност. Навлиза се в нова, крайно изострена фаза на българо-турската дипломатическа разпра. Определен фактор е и общественото мнение за приемане в „майката родина“ („анаватан“, докато турците извън Турция са граждани на „йозватан“, „собствена страна“). Самият евфемизъм „голяма екскурзия“, който се появява в средствата за масова информация, е свързан със заетата официално от българска страна позиция за свободно „туристическо“ пътуване с новите паспорти, което би трябвало да съответства на международните договорености. На конференцията в Париж външният министър Петър Младенов прави изказване в този дух и обвинява за безредиците „определени външни среди“. Поведението на управниците през следващите изключително напрегнати месеци отново показва следване на „възродителната“ инерция. Това се проявява както в споменатите, оказали се последни мерки за вътрешно разместване и пр., така и в обосновките за външнополитическа употреба, поредния опит за мимикрия. На 7 юни на среща на Политбюро в резиденция „Бояна“ с първите секретари на ОК и ръководителите на БЗНС и ДКМС Т. Живков заявява: „Нека си позволяват да говорят за изселване. Изселване няма! […] А всеки български гражданин – както ясно, просто и обикновено е казано, ако има желание, може да отиде било временно, било да остане да живее там, където отиде, в която част на света желае. […] Нито вътре в страната, нито на международни форуми, нито с турската страна трябва да водим преговори за изселване. […] Ние сме заинтересовани от широко излизане от страната върху основата на закона.“ Така се стига до ситуацията, в която на 3 юни Турция отваря границата си и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск, раздухват повсеместна изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските управници. На срещата с политическия елит на 7 юни 1989 г. Т. Живков не оставя никакви съмнения за смисъла на очертаващото се масово изселване и придружаващите го пропагандни и други мерки: „Бунтовете в страната спряха след това изложение [от 29 май]. Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно.“ Стратегическият замисъл на вожда е доразвит угоднически от един от съхранилите своята твърдолинейност негови министри – Георги Йорданов: „Не можем да кажем дали ще бъдат 200 хиляди или 100 хиляди, които ще отидат да се заселят в Турция, но държавата ни има интерес да изтече малко кръв. Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане. Има хора, които са изцяло на нашата позиция, у тях няма никакво колебание, защото крачка назад означава дори и физическо унищожение. Като се опрем на тези хора, като си отидат всички, които са най-фанатизирани, нещата постепенно ще се успокоят.“ Съответно пропагандната кампания става особено масирана и насочена към обща мобилизация на националистическия ресурс. Една от важните стъпки е централизираното организиране и направляване на митинги, манифестации и други масови прояви „в подкрепа на Партията и правителството“ непосредствено след обръщението от 29 май. На тях са издигнати лозунги не само срещу коварството на Турция, но и на възмущение от националното предателсво на „неформални“ организации и лица. Сами по себе си те стават симптом за влияние и постижима масова мобилизация от страна на режима в обстановка на криза с етнически оттенък. Тодор Живков отново е напълно откровен, изразявайки задоволство от ефекта: „Това, което постигнахме в съзнанието на българина – тревогата, сега трябва тази енергия да я насочим към дела.“ На този фон през лятото-есента на 1989 г. в средствата за масова информация и най-вече в официоза „Работническо дело“ постоянно се поддържат рубрики и теми, посветени на особено актуалните към момента малцинствени и социални проблеми в югоизточната съседка, внимателни информационно-дезинформационни селекции от турски, западноевропейски, гръцки, съветски и др. вестници. Те са придружени от официални държавни, лични, на трудови колективи и пр. групови отговори на български граждани на квалифицирани като провокационни турски и западни изявления, сведения (включително на Амнести интернешънъл, но за Турция) и пр. Характерни са заглавия като: „Преследване на християни“; „Връзките на Анкара с расистите“ (от ЮАР); „Грубо нарушение на демокрацията“ (за процеса срещу ръководителите на Турската Обединена Комунистическа Партия); „Съдбата на политическите затворници“; „В духа на пантюркизма“; „Идеологията на пантюркизма в огледалото на истината“; „Плацдарм за агресия“ (на САЩ и НАТО); „Защо Турция се меси във вътрешните работи на своите съседи“; „Жискар д’Естен: „Не!“ на влизането на Турция в ЕИО“ и т. н. В допълнение към актуалната политинформация продължава да фигурира и рубриката „Страници от българската история“, призоваваща към съпреживяване на миналото в днешния ден. Тук са и превърналите се във важна „възродителна“ метафора еничари, и популярни изложения на многостранната историческа аргументация, не толкова отдавнашният „геноцид на Турция срещу четири народа“ (арменци, гърци, българи и кюрди) и поредното изобличаващо обобщение на „жестоката султанско-ятаганска култура“, „пантюркизъм, омраза и фантичен национализъм“ (ХІV-ХХ век) в пряка връзка с настоящето и бъдещето. Междувременно в страната се разгръща трескава емигрантска вълна, свързана с опашки за паспорти, товарене на разрешеното за изнасяне имущество, продаване на друго, най-често на безценица, включително жилища за автомобили. По пътищата, водещи към българо-турската граница, тръгват колони от хиляди преселници, понесли скромните си притежания на социалистически труженици.   До този момент от погледа на изследователите е убягвал важен детайл от създалата се колективна атмосфера сред напускащите страната турци. Както горчиво отбелязва на споменаваното вече заседание на висшия „актив“ от октомври 1989 г. първият секретар на Разградския ОК на БКП Петър Петров: „Чакат на опашка в медицинските заведения за обрязване – а по-рано все пак контролирахме този процес.“  Това изказване е интересно по две причини. От него става ясно, че в резултат на изселническата вълна режимът вече не е в състояние да упражнява привичния натиск върху мюсюлманското население. От друга страна, желанието за напускане на страната не е изчезнало, макар че по това време Турция е затворила границата си. Информацията на Петров обаче съдържа още един съществен момент, а именно възобновяването на тази традиционна мюсюлманска практика в качеството й на общностен маркер. Десетилетията на ограничаване и потискане на изявите на идентичността явно са развили и сред самите турци несигурност по отношение на еталонното „турско“ в югоизточната съседка. В тях вече е загнезден „червеят на съмнението“ доколко са „истински турци“, което се подсилва и от опита на част от изселниците по време на „голямата екскурзия“.   Постепенно се развива и обратен поток, дължащ се на понесените изпитания, неосъществените очаквания, социални, хуманитарни, роднински и др. проблеми. Колективният импулс за изселване е подхранен от търсенето на изход след около пет години на репресии и унижения, взаимна и външна агитация, страх от евентуално затваряне на границата. „Майските събития“ очертават предела на търпението и подчинението, а избирателните депортации на неблагонадеждни лица продължават. Съществен принос за размерите на емиграционната вълна имат и случаите на натиск и принуда от страна на властите. На места директно се поставя срок за снабдяване с паспорти и административно се осигурява напускане на страната по бързата процедура.

източник: http://www.socbg.com/2014/10/blog-post_16.html

Има нещо вярно, но не съвсем, защото по същото време бях в командировки в Кърджали и областта. Ами присъствието на огромна армия от милиционери и държавни чиновници с конкретна цел подсказва нещо по-различно. Имам предвид насилие и още нещо. С насилие нещата не се правят. Но по принцип, мнението ми, че малцинства - турски, цигански и т.н, които не са склонни към интегриране, би трябвало да напуснат територията, за да няма етнически разправии, е друг въпрос. Има една латинска поговорка: "Si vivas romae, romano vivito more" /Живееш ли в Рим, живей като римляните/ и аз напълно я подкрепям.

тогава се следеше потокът на изселници всеки час, няма как при такъв пътникопоток да няма милиционери и дс служители. всичко бе обмислено, но турците, вероятно, се усетиха и когато минаха над 300 000, затвориха границите. идеята бе на мястото на изселниците да бъдат докарани бесарабски българи.