Една чудновата, донкихотовска фигура стърчи високо в нивата на българския културен и обществен живот от началото на двадесетте до към края на петдесетте години на миналия век. Това е фигурата на гениално надарения творец Илия Бешков Дунов. Той е не само голям световен художник; той успял да стигне и до непознати прозрения за превъплъщението на човека в архитектурата, музиката, рисунката, ваятелството на камък, дърво и метал, общувал свободно и безпроблемно с всичко, създадено от човешката мисъл и въображение.

Илия Бешков Дунов е роден на 24 юли 1901 година в село Долни Дъбник, плевенско. В собствената си, така и недовършена докрай автобиография, творецът разказва приблизително следното. Бил петото, последно дете на баща си Бешко Дунов. Израсъл в огромен двор, в който всичко било омешано - хора от всякакви възрасти, добитък най-разнообразен, стопански постройки, тук таме някоя селскостопанска машина. Роднините му били сборище от интелигенти и неграмотни, завеяни мистици и практични безбожници, добросърдечни лели, зли снахи, пиячи и пуритани, музиканти и църковни псалмопевци.

Завършил Плевенската гимназия, Илия Бешков дошъл в София с намерение да следва музика, но се записал в Художествената академия в класа на професор Никола Маринов. Учил заедно с цяло съзвездие български художници - Илия Петров, Любомир Далчев, Александър Стаменов, Зоя Паприкова, Александър Жендов, Кирил Петров, Иван Милев, Дечко Узунов, Иван Ненов...

Илия Бешков е земеделец както по родов произход, така и по своята съзнателна политическа ориентация. Затова той е антифашист и главно антимонархист. След 09.09.1944 година обаче един от неговите братя - професор д-р Иван Бешков Дунов, е арестуван и после осъден на смърт от "Народния съд" в качеството му на бивш министър. Художникът е покрусен и, разбира се, по човешки уплашен за съдбата на братовото си семейство и за неговата собственост. В тази тягостна обстановка става една случка, която заслужава изцяло да бъде възпроизведена с езика на самия Бешков.

За да съхрани апартамента на все още само арестуваният си брат от неговото държавно-комунистическо заграбване, Илия Бешков го предлага под наем на свой добър познат, виден комунистически партиен и културен деятел.
"Викам си: Иван като министър е правил срещи с партизани; стана открит застъпник за съветско консулство във Варна - ще го пуснат. А като го пуснат - с друг не мога се оправи, а с р.о. Е по-друго: творец човек, художник с много възможности - лесна работа!....

Поведох го да видим жилището и уж съм уверен, а нещо повътре ми слабее и глътката съхне. Ами ако откаже!... Влязохме вътре, тръгнахме от стая в стая: той напред - едър и тежък, аз по него - плах и смален... И той селяк. Като ми каза да го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът го е приел за осигурен и не го забелязва, а търси към разкоша селската "гарнитура"... Заведох го първо на тавана, после - в мазето. А и там, наредено, че дори уютно. Пак се върнахме в апартамента. Аз съм примрял, а той с длани изтупва крачолите на панталона си от таванския прах.

Изправи се и изпъшка:
- Неудобен е...
- Защо? - питам учуден. - Това е разкош!
- Малко е помещението за провизии.
- Как да е малко? - питам още по-смутен.
Погледна ме с тежки и изплъзващи се от изплашеният ми поглед очи. Първо чух кокален звук на яки зъби, после - думи:
- Разбери, Илия! -- с напевен и застрашително нарастващ глас каза той. - Аз тук ще складирам брашно - чували; мас - тенекета; кашкавал - пити; масло и месо - мнооого!... Тук няма място за това.
Разбери, Илия, аз искам да ям!"

Изтръпнах, когато прочетох тези думи на Бешков за първи път. Значи още непосредствено след 09.09.1944 година комунистите са били не само гладни, което е разбираемо, но и алчни до оскотяване.

Илия Бешков е велик художник, който на практика изобщо не рисува след утвърждаването на комунистическия режим, макар че би могъл от раз да стане галеник на властта. Той е сред най-популярните антимонархисти, народът обича неговите карикатури, ръката му е все така гениална и сигурна, а мисленето му е остро като бръснач.

Но той е душевно изграден като свободен човек и няма как извътре да се примири с обстоятелството, че не може хей така, да седне над белия лист, да отвори туша и да си прави карикатури с абсолютно суверенна воля.  
" - Защо не рисуваш, Илия, защо не пишеш? - пита го приятелски Дора Габе. Раздвижи всичко около себе си; ти толкова можеш, на тебе ти е позволено всичко! Народът те обича, правителството ти вярва - какво още чакаш?.....
- Чакам аз да видя дали му вярвам. А народът го махни - тая игра е твърде голяма за него, та да я заиграе по своя свирка със свои нозе..."

Та така... До края на живота си на 24 януари 1958 година Илия Бешков прави много и най-разнообразни неща - професор и завеждащ катедрата по графика в художествената академия, постоянно участие в журита на изложби, любовни грижи за народната музика и особено за ансамбъла на Филип Кутев, илюстрация на книги, непрекъснати разговори, в които като фойерверки пръска проблясъците на брилянтната си мисъл, хумор и остроумие, помощ за младите художници, интервюта по радиото и в пресата.

Но... Не прави най-важното - не рисува и не публикува карикатури! Всички продължават да го мислят и да го възприемат за ненадминат не само в българия художник-карикатурист, но това е слава от неговото минало, а не от неговото настояще през последните дванадесет-тринадесет години от живота му...

Защото как бихме могли да си представим, че автентично гениален творец от ранга на Илия Бешков, при това всестранно надарен, ще може в зряла възраст да се примири с тоталитаризма и задушаването не толкова на неговата личностно-гражданска, колкото на неговата творческа свобода? С пълно основание може да се каже, че през последните 12-13 години от живота си той преживява покъртителна драма. Вече стъпил с единият си крак в гроба, той през спазмите на собственият си плач издумва пред приятеля си музикант професор Арсени Лечев:

"Всеки плач трябва да се чуе! Останал несподелен у човека, той се превръща в омраза. Такъв е и моят плач. Но ако няма някой уши и сърце за него, какво съм виновен аз? Ти, приятелю, все искаш да обясниш работите докрай, да си ги нагласиш тъй, та да ти са леки за опипване. Не!.... Тая лесниния ни за себе си я търся, ни на близките си я желая... Аз плача, душата ми няма покой, прощавам се със света, а вие искате да се грижа за това - как да ме разберете по-лесно. Отгоре на това ще ми поискате да изясня и политическата презумпция на мислите си. Нямам политическа презупция, въпреки че с оглед на нея много би ви се искало да умра жизнеутвърждаващо, с "дружна песен" на уста. А представете си:  

Аз умирам мъчително, умирам за ужас на тези, които обичаха да ме виждат на приемите с орден, далеч не така героично, какъвто герой ме изкараха."

Нито умът, нито сърцето ми позволяват да коментирам тези покъртителни, автентични и дълбоко човешки думи на Илия Бешков Дунов...

 

Доста ме натъжи с този разказ. Покойната ми баба е била близка с Иван Дунов /брата на художника/ и често разказваше за него, а за съжаление за дружбата на Бешков и Трифон Кунев/също смазан от комунистите/ малко или почти нищо не се е писало или коментирало. Велик българин - от поредните жертви на тази сган - комунистите.

Да-а-а-а..., велик, гениален българин е Илия Бешков Дунов!
Моето лично възхищение и преклонение пред неговата уникална личност, пред неговата световно съизмерима дарба на художник и мислител намери израз в монографичната ми книга със заглавие "ЧОВЕКЪТ и БЪЛГАРИНЪТ в СЛОВОТО на ИЛИЯ БЕШКОВ ДУНОВ", посрещната отлично както в София, така и в Париж...
Професор д.ф.н. Здравко Тошев Дунов

:{