Пламъчета на свещи ще затрепкат утре край платната на Димитър Киров в Стария Пловдив.
     
В изложба като църква приятелите на Маестрото ще споделят усмивка и сълза на имения му ден. После ще свалят от стените в галерия "Червеното пони" в двора на Начо Културата последните 38 платна и 8 мозайки на майстора. Но няма да го забравят.
     
"Да направиш изложбата!" Това заръчал в кратките мигове в съзнание след двата тежки инсулта и изтощението от коварния диабет Ди Киро на музата си Русалия.
     
След откриването на последната на 3 октомври не проговорил. Разпознавал Ро в кратките посещения, които лекарите позволявали в реанимацията. Успявал да стисне ръката й.
     
Месеци преди това изстиска последните си сили с тубите боя върху палитрата. Издиша останалите си искри живот с прашинките от камъните, които редеше до последно из двора си в Стария град, създавайки свят от градове мозайки - Истанбул, Пловдив, Париж...

"Във века на технократите и отчуждението, на оглозгани души, готови да оплюят всичко, изложбите са хубавата приказка, която можем да си разказваме . Затова ги правим и си въобразяваме, че хората ще станат по-добри", казваше Димитър Киров.
     
За последната година и половина направи истински подвиг, като създаде 40 мозайки. Към тях тръгнало преди години момчето, което опитвало да нарисува дърво с всичките му листа. Роден е в дома на жена с арменски произход в Истанбул, чието име означава любов - Сирануш. Баща му Никола пък 17-годишен отишъл в Буенос Айрес и след години митарстване заминал нелегално с параход за Италия да учи занаят. Знаел тайната за създаването на изкуствен мрамор, от който ваял копия на римски и класически статуи, отливки на Моцарт, Лист и Бетховен. От него Ди Киро наследил гена на художник. По настояване на майка му семейството спира в Пловдив, за да е по-близо до родителите й в Истанбул.
     
Когато лекарска грешка оставила на легло 10 г. таткото, малкият Димитър т15-годишен се грижи за прехраната у дома. Понесъл го, но не и думите на учителката: "Киров, математиката не е като рисуването!" Хвърлил тебешира през прозореца и напуснал. Без диплома се явил на изпит в академията. Така можели да го вземат само като приложник. Избрал скулптурата. Цяла година учил успоредно в изящния и приложния факултет, накрая "подкупил" колежка с кутия бонбони да си разменят местата. В академията се родили първите приятелства с Йоан Левиев, Христо Явашев-Кристо, Любен Диманов, Светлин Русев. Спали по пейките в Докторската градина, докато си намерят квартира.
     
По-късно, в Пловдив, групата украси тепетата с ореола на град на художниците. Новатори, бунтари и бохеми, художниците от легендарното поколение осъмвали в дома на кмета на Стария град - Начо Културата, на върха на Небет тепе. Младите редели изложби, властта ги сваляла. След смъртта на Георги Божилов-Слона Ди Киро и Енчо Пиронков бяха последните мохикани на 60-те - годините, когато цели автобуси от София идвали в Пловдив за изложбите.
     
В ония времена пламнала и любовта на Ди Киро към Русалия - жената, която на Главната спряла дъха му. "Вие, художниците, сте като глутница вълци, които дебнете балерините като агънца", отрязала го наследницата на Владимир Димитров-Майстора. Години по-късно си спомня колко настоятелен ухажор бил. Непрестанно се появявал около нея, затова му излязъл прякор Черния призрак. Уж рисува нейна приятелка, а нахвърля скришом овала и очите на Ро.
     
1964 г. сварила балерината в Москва, а художника - в Полша. Един ден Ди Киро й позвънил: "Свалиха ми изложбата. Изхвърлиха ме от ателието. Ще се ожениш ли за мен?". И Русалия не разбрала как изведнъж казала "да". Наричаха се един друг Ми и Ро.
     
Маестрото обичаше през дима на лулата да се връща към срещите със Салвадор Дали, Сезар, Марсел Марсо. На всеки рожден ден рано сутрин рисуваше по един автопортрет, а после посрещаше приятели. В последното платно вгради профила си в сърцето на палитрата.
     
Само Русалия познава истински нелекия му характер. Един от най-близките му другари - Начо Културата, се шегуваше, че са приятели от десетки години, половината от които са били скарани.
     
Ди Киро не премълчаваше своята истина. Приемана и отхвърляна, мечтата за нова представителна галерия в началото на Стария град караше художника дни наред да чака управниците в кафето на ъгъла пред общината. Обещаваха му първа копка, направиха я, но галерията не стана. Вестта, че местната управа спира строежа тази пролет, свари Ди Киро вече в болницата. "Този проект за мен е живот, живот е за Пловдив. 4 години се борих за него, не може сега да го отнемат - не от мен, а от града с най-голяма традиция в изобразителното изкуство", изплака Маестрото.
     
Пресели се на небето непознат като поет, кулинар и портретист. Само Ро е чела стиховете, които художникът написал за нея, докато боледувала много тежко. Единствено за нея Ди Киро бе склонен да сготви омразния му иначе ориз - с пилешко, стафиди, сушени кайсии и кашкавал. Съставители на кулинарни книги му искали рецептите.
     
Отиде си, без да покаже и портретите, излезли изпод четката му. "Рисувам само тези "мутри", които ще оставят нещо след себе си. Засега не съм срещнал такъв политик", не щадеше никого Маестрото.

Димитър Киров бе ценен от Истанбул до Париж. /24 часа