Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2010 13:54 - Аналитично за българската журналистика*
Автор: reporter Категория: Новини   
Прочетен: 835 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 29.01.2010 13:58


Някога това беше по принуда, сега – по собствено желание. Напоследък подмазването на медиите пред властта надмина всички граници на добрия тон. Флиртът на „четвъртата власт” с Бойко Борисов продължава вече два пъти по сто дни без изгледи да приключи скоро. При това ухажваният е той, а не те.
Комбинират се славословия а ла Крали Марко („Бойко отпуши Кулата”, писа един всекидневник, който преди изборите гравитираше към предишните управляващи) с ругатни срещу опозицията или срещу всеки, дръзнал да се отнесе критично към премиера или ГЕРБ (например Слави Трифонов). Провалът на Румяна Желева пред европарламента се отрази с нападки срещу Антония Първанова, а спорни законопроекти като забраната на митингите пред парламента бяха отминати със снизходително мълчание.
В интерес на истината у нас и преди, и след Освобождението управляващите винаги са се радвали на медиен комфорт. Преди пет години

същото се случваше със Станишев

а преди девет – със Симеон Сакскобургготски. Когато през далечната 1992 г. днешният депутат Асен Агов беше шеф на БНТ, той бе запомнен с крилатата фраза, че телевизията върви винаги с победителите. По онова време това бяха управляващите от СДС.

Тогава думите му бяха давани като пример за недостойно, непрофесионално поведение на журналиста. Днес мнението на Агов важи не само за многобройните телевизии, а и за вестниците, радиостанциите и сайтовете в интернет. Журналистите пак станаха слуги на управниците, каквито бяха по времето на Живков. При това по онова време цензурата беше принудителна, а сега – напълно доброволна.
Е, има едно смекчаващо вината на „четвъртата власт” обстоятелство: вестниците са такива, каквито са читателите, а телевизиите и радиата – като зрителите и слушателите си.

Щастливият край, който е почти задължителен за американските книги и филми, има няколко варианта. Един от тях е, че новината за лошите дела на отрицателния герой най-накрая стига до медиите. Оттук нататък с него е свършено. Така завършват романът „Версия „Пеликан” на Гришам и едноименният филм с Джулия Робъртс и Дензъл Уошингтън, „Живата факла” и „Мъртвата зона” на Стивън Кинг и още стотици, може би даже стотици хиляди американски истории. Един от героите на Кинг, фоторепортер, заснел популярен конгресмен и кандидат за президент в срамна ситуация, казва: „Бас държа, че хората в Ню Хампшир вече не биха го избрали и за общински кучкар...”

Когато американците научат нещо лошо за свой любимец, той престава да им харесва. За нас, българите, обаче не е така. Когато някой си позволи да съобщи неудобни истини за популярни личности, това обикновено се посреща с освиркване от публиката.

Малко преди парламентарните избори през 2001 г., които Симеон Сакскобургготски спечели, без да се кандидатира, БНТ излъчи интервю с него. Тогава водещата си позволи да го запита как смята да изпълни обещанието си за просперитет в рамките на 800 дни. Тя не само не получи отговор, но мнозина бяха възмутени от въпроса й. „Този човек е една икона, как може да се държат така с него?” – възмути се една публична личност, която след това прекара осем безметежни години като царски депутат в парламента.
В края на краищата журналистката напусна телевизията. Осемстотин дни по-късно повечето избиратели на НДСВ си задаваха същия въпрос и харизмата на Симеон се изпари. Но никой не възстанови водещата на мястото й пред камерата.

Подобен беше и конфликтът, изхвърлил Слави Трифонов от БНТ. Той

си позволи да осмее Иван Костов

когато Командира беше премиер и в зенита на своята популярност. Предаването „Хъшове” беше свалено от екрана на националната телевизия след първото си издание. Това, разбира се, беше дело на управляващите, но от обажданията на зрители и слушатели ставаше ясно, че те са на тяхна страна в конфликта.

У нас медия, която съобщи неудобни истини за народен любимец, винаги губи – ако не дела, поне читатели, слушатели или зрители.

Ролята на журналистите в Америка и в България е различна, защото тяхната аудитория схваща функциите им противоположно. В Щатите, пък и в Западна Европа, журналистите съобщават кой какво е направил, а публиката сама преценява дали това е добро или лошо. У нас хората в по-голямата си част има предварително мнение за това кои са Добрите и кои Лошите и постъпките им се оценяват само според тези предразсъдъци. Българинът пак е лъган от пресата, но вече по свой собствен избор. Просто повечето хора искат да прочетат и чуят това, което си мислят. Другите мнения ги ядосват.

В наивните представи на нашенеца Добрия не може да прави лоши неща, лош е този, който ги съобщава. Дори думата компромат придоби отрицателен смисъл. Затова медиите се съобразяват с популярните личности, иначе рискуват да бъдат санкционирани от аудиторията си. Ние винаги се оплакваме в минало време, че управляващите са ни излъгали, но ако някой ни каже, че ни лъжат в момента, му се сърдим.
Като следствие от това българинът не разбира, че силата на средствата за масова информация е в общественото мнение, т. е. в него самия, в неговата нетърпимост към определени постъпки и към хората, които ги извършват. Доносници на ДС бяха избрани за кметове или ни поучават от телевизионния екран, а избирателят, който е и зрител, гласува за тях и ги гледа, защото така го агитира любимият му политик. Той му казва какво е добро и какво лошо – човекът няма собствени критерии.

У нас продължава да битува представата, че медиите са част от институциите и сблъсъкът им с политиците е някакъв вътрешен конфликт, на който народът е само зрител. „Писаха във вестника, но нищо не се промени” – тази често чувана фраза е резюме на наивните медийни представи на сънародниците ни.

Неотдавна разбрах, че Указ 1086 на Държавния съвет е отменен. Това беше нормативен документ от 1976 г., който даваше на средствата за масова информация държавни функции. В редакциите критичните публикации се картотекираха и трябваше да получат от съответните органи на властта отговор в срок от един месец. Писмата на гражданите (под тази дума се разбираха и селяните) се копираха, анализираха, обработваха статистически и се пращаха на партийните комитети. По онова време Живков смяташе, че по този начин ще създаде някакъв механизъм на ограничен обществен контрол над държавните институции до определено равнище, който би могъл да замени истинската опозиция.

Е, българинът още не е разбрал, че тази епоха си отиде. Безсилието на медиите, за което ги обвинява, е неговото собствено бездействие. Те не могат да направят нищо, ако той не се възмути.

Крум Благов

*Заглавието е променено
http://www.blitz.bg/news/article/69222




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: reporter
Категория: Новини
Прочетен: 10476980
Постинги: 10473
Коментари: 5011
Гласове: 36106
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031