- Спомням си, че по време на един от разговорите ни, Кольо постоянно си записваше. Най-старателно.  По едно време даже го попитах на шега какво толкова пише – мемоари ли, или обвинителни актове? Но това наистина беше в рамките на шегата. Същият този разговор беше много сериозен. Той очевидно искаше да разбере споделям ли публичното обвинение срещу него в предателство. Дадох му отговора, който той и сам чудесно знаеше – че 4 февруари 1997 г. лиши БСП от всякаква перспектива и дори да не е имал никаква друга възможност на самата дата, едномесечното протакане преди това е непростимо. Неговата теория по въпроса е, че през този месец е търсил външно съдействие, без което мандатът му без друго е бил обречен. Но всеки (и най-вече аз) има право да го запита в такъв случай, защо жънеше аплодисменти на 42-ия конгрес с точно противоположните приказки – че всичките ни проблеми са даже не национални, а вътрешнопартийни и опират единствено и само до добри полицаи, журналисти и изобщо кадри? Защо използваше неистини, които знаеше, че ще се харесат, а спестяваше истини, които може и да ни дразнят, но можеше и да ни спасят? От лятото на 1996 г. знаеше лично от мен, че ако подам оставка, ще препоръчам него за мой приемник като премиер и лидер на БСП – защо тогава премълча пред конгреса, че би съставил ново правителство само след като получи пълни гаранции за значителна финансова подкрепа от чужбина?

- В. “Дума” тогава е против Вас.

- С Кольо надълго си говорехме тогава и за “Дума”. Той се правеше, че изобщо не я чете и не знае какъв вътрешнопартиен макартизъм започна тогава да се лее от нейните страници. Аз му давах пример след пример, за да го убедя, че (дори и да не го желае) всичко това всъщност се прави заради него – за да се намери, посочи и натрапи на БСП подходяща изкупителна жертва за гигантския разпад, който неминуемо й предстои след станалото на 4 февруари. Останах с впечатлението, че за Кольо Добрев всичко това сякаш е въпрос на пари, че ако налеем достатъчно във вестника, той ще пише каквото му казваме и дори ще приеме главен редактор, който му определим. Отговорих му, че пари нямам, а няма и да търся за “Дума”, защото нейният проблем с БСП бе най-малкото паричен по онова време.

 - От онова време е и спуснатата “заповед” “такива като Виденов да не се включват в листите”.

- Не знам защо, но Кольо Добрев непрекъснато се връщаше на въпросна за моето депутатстване. Направи се, че не знае за призивите “такива като Виденов да не се включват в листите” и че смята това за “пълни глупости”. Отново и отново повтаряше, че мястото ми е в парламента, аз отново и отново шеговито му отговарях, че няма да му дам да се отърве толкова лесно – само с едно гласуване в парламента против някое и друго искане на Татарчев за депутатския ми имунитет. Кольо Добрев ме познаваше много добре и знаеше, че с депутатски перспективи не може нито да ме купи, нито да ме продаде. Нито дори да ми прави оферти, доколкото в тази сфера имам собствени възможности и не по-малки от неговите.Затова не приех думите му като някакво предложение за сделка. Приех ги по-скоро като негов сондаж – дали не бих се солидаризирал с партийни позиции, които не приемам, покрай това, че тъй или иначе съм се съгласил да вляза в постоянно действащия център за партийна политика – бъдещата парламентарна група. Така приех и призива му двамата заедно с него да станем главното острие в контраатаката на БСП срещу СДС. Тук си беше направил по-добър разчет – знаеше, че никога не отказвам участие в подобни битки. Отговорих му, че съм винаги насреща, но имам силни опасения, че с лозунга “Единни срещу общия противник” в БСП жестоко ще се злоупотреби, затова на дадения етап предпочитам да бъде “един срещу общия противник”. Уверих го, че за тази моя битка срещу управлението на десницата не ми трябва нито партиен вестник, нито депутатски статус, стигат ми независимата преса и статусът на безработен член на Висшия съвет от Пловдив. Мисля, че не го подведох с това уверение.
-          Къде се корени разделението в БСП?
-          Разделението е между огромното автентично ляво мнозинство в БСП и едно нищожно социалдемократическо (разбирай дясно) малцинство, което при всички обстоятелства и с всички средства се стреми да окупира партийното ръководство.Левите хора нямат място вече в БСП.