Завърших първа езикова гимназия в родния си град Варна с първи език английски и втори немски 1999 г. Като частен ученик завърших паралелно и немската гимназия. Кандидатствах медицина във Варненския медицински Университет. Тогава приемаха само по 30 българи медицина: 15 момичета и 15 момчета. Бях приета втора по успех сред момичетата. Със стипендията за отличен успех успявах да си преснимам учебниците и да плащам таксите за университета, баща ми беше по това време безработен, а майка ми беше пенсионирана учителка. В шести курс участвах в програмата Еразмус, по която изкарах 6 месеца стаж в хирурия и гинекология в Кьолн. Върнах се в България, взех си държавните изпити и с чисто нова диплома, пълна с отлични оценки, се изправих пред прекрасната действителост в България. Годината, в която завърших беше обявена за нулева за специалност, т.е. дори и да имах амбицията да продължа образованието си, нямаше как. Трябваше да си намеря работа. Единствената работа, която намерих в града беше като оптометрист в оптика на половин работен ден. Получавах около 400 лева реално, с осигуровки на половин работен ден върху минимална заплата на оптометрист ( забележете: не на лекар ). През това време баща ми успя да плати осигуровките от висшето си образование за инженер и получи първата си пенсия в размер на забележителните 120 лева. За съжаление обаче успя да я получава само около 4 месеца, защото почина от усложненията на хипертонията и диабета, които в течение на години не беше лекувал поради липса на средства. На следващата година кандидатствах за специалност хирургия, но не успях да се класирам, на изпита изкарах около 4,5, поради псичическото напрежение не успях да се подготвя. Продължих да работя на различни места: като асистент на личен лекар за 270 лева,после в спешна помощ за 400 лева, в частна клиника по курортите за 600 лева през лятото на четвърт осигуровка върху минимална лекарска заплата от 270 лева и т.н. 2008 година си намерих работа като лекар ординатор в Инфекциозна болница и най-сетне се почуствах до някаква степен сигурна в бъдещето си, получавах основна заплата 640 лева и със клиничните пътеки вързвах впечатляващата сума от 1000 лева. Готвех се за изпит за докторантура по инфекциозни болести. Да, ама тази специалност не ми беше по сърце, все още исках да специализирам хирургия.  България влезе в Еврoпейсия съюз 2007 г., знаех, че в Германия се търсят лекари. На таблото в Инфекциозна болница беше залепена обява за работа в Германия, обадих се и ми предложиха да се явя на интервю и точно на деня, в който трябваше да се явя на изпит за докторантура, аз вече бях пристигнала в Германия. Първото интервю мина неуспешно, нямах опит, имаше конкуренция. Заминах за Мюнхен и прекарах няколко дена при братовчедите си, които бяха студенти там. Отидох в бюрото по труда, регистрирах се, там ми дадоха флайери със страницата за търсене на работа в Германия. Върнах се в България, защото все още рабoтех в Инфекциозна болница, но в интернет на университета, защото тогава нямах персонален компютър, продължавах да си търся работа и да пиша е-мейли. Записах се за изпит по немски в Гьоте институт. Там имаше много лекари, повечето с практика и специалност, но аз имах едно предимство: бях млада и възприемчива, езиците ми се отдаваха. Някои от специалистите не можаха да вземат изпита, вече бяха възрастни, не бяха учили по-рано език. Получих следващия си шанс за интервюта в Германия, заминах с програма от няколко болници. В първата, която се явих, ме взеха на работа.Началната ми заплата нето беше 2900 Евро, бях на квартира към болницата за 170 Евро, храната и новите маркови дрехи, които сега за първи път в живота си можех да си позволя, не струваха месечно повече от 500 Евро. След няколко години се омъжих и поради облекчението на данъците и ежегодното нарастване на заплатата ми с 200 Евро доходите ми стремително нарастваха. Купих чисто нова кола на изплащане с безлихвен кредит, наех си по-голямо жилище на свободен наем от 500 Евро, в момента чакам първото си дете и не работя поради закона за защита на майчинството, но въпреки това получавам същите пари, които получавах докато работя, специализацията ми също тече. Тук системата е такава, че специалност можеш да вземеш във всяка болница ако накрая се явиш на изпит за специалност, няма колоквиуми, няма такси за специалност в университета. Възнамерявам да си купя жилище в града, в който работя със заем, не защото нямам пари за него, а защото тук жилищните кредити за семейства с деца са с малко над 1% лихва на година. А за България какво да Ви кажа? Нещата леко се промениха: приемът за медицинските университети значително се увеличи. Нулеви години за специалност няма, но специалностите все още са платени 600 лева на семестър, а заплата на лекар ординатор е 400 лева на месец, т.е. във възрастта, в която хората се женят и имат деца, семействата на специализантите са не на прага, а съвсем навътре в мизерията. Държавата може да увеличава приема на студенти и да плаща милиони за безплатно образование, но ако не осигури прилично съществуване на лекарите, тя няма шанс да ги задържи. В момента в България остават само лекари, които не говорят западен език, т.е над 40 годишните, които не са считали това за важно на младини. Днес във всички средни училища се изучава минимум един западен език. Помислете си господа министри.

В България лекарите и в бързата, и в неотложната помощ ги бият.

Поне по двама на седмица.

За съжаление и това е част от българската действителност.

"За всичко е виновно човечето от телефонната централа, приемащо визитите. То така може да обработи близките, търсещи помощ, че макар да знае, че не може да откаже визитата, като се покаже още лекарят на вратата, всички да скочат да го изядат. И това е неговото отмъщение към не на когото трябва за обществения му статут." В Румъния защо останаха успешни? Защото не отказват визити, които не могат да се преценят без да се види на място. Всичко опира до пари, или манталитет и пари и докато няма алтернатива, пари от спешност не могат да се спестяват. И тук вече идват наред политиците, ако има такива, които не мислят само за собствения си джоб.

Никога не съм отказвала помощ на пациент, независимо дали си плаща, или не. Сами преценете как спешна помощ да пристигне до умиращите пациенти в многолюдни градове със ограничения брой линейки от татово време по улиците приличащи на минно поле, като дори и при включена сирена никой не си прави труда да даде път на линейката? Как лекарите да не отказват визити без охрана като не само циганите, но и полицай, чиято съпруга е с нервна криза, си позволява да бие лекар, който де факто е поставил вярна диагноза и е предприел вярно лечение? Как да поставяме точни диагнози, като пари за изследвания няма? Как да назначаваме добри лекарства, когато пациентите не могат да си позволят да ги купят и накрая идват в предсмъртно състояние? Как да имаме време да се погрижим за пациентите си след като сме ограничен брой, затрупани сме с бумащина и за да получаваме средства за препитание, работим на по няколко работни места?

А знаете ли, че амбулаторната помощ в болницата не се заплаща от здравната каса, т.е. пациентите, които не остават в болницата по клинична пътека практически ги работим на ишлеме?

Знаете ли, че болниците са претъпкани и пациентите, дори и с епидемиологична опасност, са натъпкани по четирима в стая? Т.е. не можем да приемем всеки пациент, на когото му е скимнало, че трябва да лежи в болница.

За това и написах постинга си "Емиграция и шизофрения", публикуван в доста сайтове, вкл. и зад океана. Продължавам да считам, че тя е пътя към ада за страната ни, постлан уж с добри намерения. Повече от половината ми приятели са се устроили вече в чужбина, но нито един от тях не се чувства щастлив от това. Независимо, че то е имагинерно. Имало индианска поговорка, че щастието е там, където на човек му е добре. Но, българите не сме индианци...