"Посвещаваме на Бобо Хаджиангелов"
                              
                                             
                                                                   " Пак ще се срещнем след десет години,
                                                                      за да разкаже всеки от нас
                                                                       с какво се е преборил 
                                                                       и какво е надживял......"

                     Бързо минаха десет години. За това, което ще разкажа се сещаме с носталгия и малко тъга. Бяхме млади и подвластни на онзи устрем, който много биха нарекли лудост. Събрахме се група от седем, която ще наричам "Групата на смелите".Прозвище напълно заслужено за преживелиците ни.


                      ( Моля, кликвай върху снимките)








                Та.... потеглихме "смелите"  в ранното утро на първи май. Разпределени в две коли, бодро се устремихме към Италия. Целта ни бяха Алпите и по-точно масивът Монте Роса. Оборудвани, както си му е редът със ски, колани и друга алпийска екипирвка, а и подобаващо добро настроение преминавахме граница след граница. Така вечерта към 21 ч.стигнахме до Лидо ди Йезоло. Намерихме къмпинг там и пребити от път се отдадохме на заслужена почивка. На следващия ден ободрени и след кратко "съвещание" на чаша кафе










продължихме към курорта Аланя.От тук беше изходната точка за алпийското ни приключение. Въпреки дъждовното време, разгледахме алпийското градче.




 








































                Пренощувахме в каравана и на сутринта, събрали грамадните раници се отправихме към лифта, който щеше да ни изкачи на доста високо.
















            Колите оставихме в къмпинга. Щяха да ни чакат сле 6 дни, когато планирахме да приключи приключението ни. Денят започваше добре, със слънце и ясно небе.











        След като разгледахме картите подробно и се уверихме, че всичко е наред потеглихме смело напред и нагоре.























                 Под краката ни се редяха прекрасните гледки на Алпийските снежни върхове.




























                Дойде време да слезем от лифта и да поемем нещата в свои ръце...по-точно в свои крака. Залепихме коланите на ските, отворихме пантите и... потеглихме.























                  Времето продължаваше да бъде добро, имайки предвид надморската височина, на която се намирахме. Почивахме на различни места по маркировката.










                     Друго е да си хапнеш портокала любувайки се на такава гледка.











                 Така бавно, но сигурно се приближавахме към хижа  "Гнифети"- 3647м.



















                    Тук щяхме да отседнем и да чакаме подходящо време, за да се отправим към масива. И започна....едно чакане и един снеговалеж . Цели три дни и нощи. Как не взе да спре поне за малко. Натрупа нови 2 метра сняг. Ето как "смелите" се бориха със снега.























                Поне това свършихме, чистихме терасата на хижата. Ми какво да се прави,нямаше шанс. То шах ли не играхме,










                то не ядохме ли,









                 то не спахме ли, а навън все вали. 
                Почивните ни дни свършиха и трябваше да се прибираме към България.По законите за всемирната подлост, точно в деня, когато си тръгвахме, небето просветна.Разгеле... да можем да си слезем със ските до лифта. Но ето как в Алпите се събират отпадаците и се доставят продуктите.











                  Поснимахме, възползвайки се от хубавото време, пък потеглихме надолу.


































                   Първо по виа фератата на хижата.

















                После в партизанска нишка сред снега.

















                 Спускайки се, около нас се чуваше скърцането на снега от падащи лавини. Придвижихме се как да е до хотел "Гледчър", откъдето се виждаха част от пистите като на длан.










                  После с лифта, обратно към колите до Аланя.





















                   Екипажите бяха готови и потеглихме обратно.










               Да, не можахме да изкачим четирихилядника, но пък се напълнихме с емоции. Емоции, които десет години по-късно са живи като сега.