Създаването на кирилицата приобщава българската нация по неповторим начин към Европа. Това заяви президентът Георги Първанов, след като разгледа изложбата „Красотата на кирилицата" в Народната библиотека. Според държавния глава - празникът на славянската писменост е повод да променим отношението си към науката и образованието.



Президентът Георги Първанов и министърът на образованието Даниел Вълчев

Президентът Георги Първанов определи Деня на славянската култура като един от най-красивите и чисти празници и цитира думите на поета: „И ний сме дали нещо на света".
 
Според държавния глава българският народ трябва да се гордее с делото на Светите братя Кирил и Методий,  „защото всички добре знаем, че създаването на азбуката има държавотворен характер". „Всъщност укрепването на българската държава е неразривно свързано с разпространението на кирилицата, с новата азбука, със словото. Това по неповторим начин ни приобщава и към Европа, не случайно Светите братя са били почитани и тогава", каза още Първанов.

„Този празник би трябвало да не е само отношение към миналото, но и да ни зарежда с енергия днес, с едно ново отношение към културата, образованието и науката", отбеляза още българският президент. 

По-рано президентът се включи в празничното шествие по случай празника и поднесе венци и цветя пред паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека.  /Дарик

Моля Ви, слагайте клипове от You Tube!
Wie ste naj aktiwen!

Чудесна идея :)

Размисли след празника на Словото, но в Пловдив...


Мъдрецът Пенчо Славейков писа преди сто години, че смисълът на един национален празник е в размислите след него. И е много прав окуцелият поет по ледовете на Марица, поне според него.
Днес в Града „със седми хълм” имаше мъжко присъствие в Деня на словото, Денят на Буквите или ако искате Деня на Светите Братя, покровители на Европа. За лошо или добро оцеляваме между „За буквите” на Черноризец Храбър и „Априлски сърца” на плеядата Левчев – края на словото като истина. И ме налегнаха разни мисли.
Най-многолюдният народ по земното кълбо – китайския – по средата на 50-те години на миналия век е впрегнат да „реализира” мечтата на „вожда и учителя” Мао за световна културна революция. Над един милиард човешки същества са впрегнати да „изравнят умствения и физическия труд”, а милиони млади хора /студенти/ с песни и стихове са вкарани в безбрежни оризови полета. Повечето от тях намират там смъртта си, но някои оцеляват. Не със словото и йероглифите, разбира се.
И това е също политика за словото, за буквите.
Един от най-малките народи – българският – прави държава с меч и огън, но най-напред пише по дворцовите колони: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.” Началото на поезията ни, на политическото слово. На смисъла в думите.
И що ми се струва, че края на съвършенството в българското слово е някъде при българските символисти, когато Николай Лилиев го обезплътява, за да остане само мълчанието след „Тихият пролетен дъжд...”
А смисълът на думите приключва около „поезията” на Любомир Левчев , когато комунистическата идея се превръща в създател и собственик на душите, в заличител дори на родовия белег, където „вождът” е баща и майка на всинца ни. Чуйте демонстрацията на смисъла в „Разговор с Димитров” от Левчев:
„Създателю на днешните създатели,
Учителю на днешните учители...
Татко...
Не мислиш ли, че е нужно да стана
Революционер.”

Да, уважаеми читатели , това също е писано от български поет, според който мумията замества бащата, създателя и учителя, който от мавзолей ръси съвети за бъдещата революция. Абе, направо мумията е оплодила майката на всички от „поколението през април”. Това също е политика на Словото.
Нашето Възраждане /българският Ренесанс/ тръгва от „Поради что се срамиш” на Паисий и „Житие и страдание...” на попа Софроний , та достига до „виси на него със страшна сила” , а според мен, до румънската воденица, където Левски пред Христо Ботев за първи път е сложил четири удивителни след думичката „Народе...” Тези четири „????” и досега ни тежат като воденичен камък от същата мелница... И това е политика на словото.
Някои казват, че българското слово приключило със замяната на Ч с 4 и „човекъ” се пишел като „4оveka”; а за други края на словото е някъде в „цепнатите дънки на Радка-пиратка”. И защо? Трябва да има обяснение.
Преди да стане столица на чалга-културата, гр. Димитровград е бил столица на младежкия комунистически труд, но в българското слово. Чуйте и прочетете:
„Заводът – диша, боботи – работи всеки ден,
Всеки час младият завод на живота,
В служба на нас”.
Твърдя, че в историята на словото само в българското може да намерите словосъчетание като „завод за живота” или незабравимото „върти, сучи, оха-ха”. Това също е политика на езика, но родена в Димитровград или Троянско – левчевското битие. То си е направо „пайнер – естетика”.
В прозата за щастие имаме географски маркери, а според Иван Хаджийски този е смисълът на словото. И защо ли Пловдив го няма в литературно-пространствения справочник. Защо ли... Нали „чете”?
Добруджа задължително ще свържем с разказите на Йовков, за „шоплука” се погрижи да не забравим великия Елин/Един според Игов/ Пелин, Македония винаги в читателя е с романите на Талев... Централна Северна България по неповторим начин описа Георги Мишев в романа „Патриархат”, а Западна Северна България не минава през нас без верблюдите на Радичков. Хайтовите типажи са само и в Родопите, Рила не е така красива без поетичната проза на Асен Христофоров, а нима Вазовата проза не очертава Стара планина, дори само със Силистра-йолу?! А защо Пловдив, защо Тракия липсва ... Това също е политика на словото. Дали защото само тук има „мероприятие” „Пловдив чете” – сякаш досега не е чел града. То, като гледаш „спонсорите”, май наистина не чете Пловдив... Представяте ли си отговора на въпроса: „Г-н Гергов, коя е последната книга, която сте прочели?...” Или същия към Чомаков?
Днес пред храма „Св. Св. Кирил и Методий” се появиха „подручка” пловдивския митрополит Николай Севастиянов и премиера Сергей Дмитриевич, после по главната ги придружиха Мария Капон и Петър Мутафчиев. Я се опитайте да ми намерите етимологията българска в четирите имена – по фамилия, разбира се. И това е политика на словото. Спомена, дядовците или родовите ортаци...
Сергей бе пристигнал от въздушни демонстрации на „натовските сили”, а преди това „на чаша вино” се срещнал с Райко Кирилов, Веселин Маринов, Недялко Йорданов и Антон Дончев, разбира се, в кафенето на култовия адрес „Позитано” 20. Дръпна и реч премиера пред пловдивската община. От нея разбрахме, че се борил като лъв „еуро” да бъде произнасяно като „евро”. Треморилали социалсти ръкопляскаха без да запитат защо украинката от Херсон Дина Мухина е от авторите на така наречения „македонски език”?! Това също е слово, нали?
А иначе през 1851 год. Найден Геров е извел децата да празнуват деня на светите братя. И тогава е бил ден на словото.
В интерес на истината, докато Сергей, Капон и Мутафчиев дефилираха по Главната, се чуха сериозни освирквания. Като компенсация пловдивска.
Иначе края на смисъла в думите приключи, когато министърът на културата Стефан Данаилов написа „ЗБОГОМ”, вместо „СБОГОМ”, а паметливи си припомниха, че играл ролята на Цар Борис Покръстител. И това също е политка за Словото. Или края на смисъла Му. Очакваме „Пловдив – „да” - чете”...
Автор: toross Категория: Политика
Прочетен: 5 Коментари: 0
Тагове: бкп, словото, края на буквите