Днес се навършват 133 години от смъртта на поета-революционер Христо Ботев.



Денят ще бъде отбелязан в цялата страна с тържествени церемонии и заупокойни молитви.

Точно в 12 часа, в продължение на 3 минути, вой на въздушни сирени ще оповестят отдаването на почит към паметта на Ботев и на загиналите за свободата на България.

На връх Околчица във Врачанския Балкан ще има всенародно поклонение в памет на героичната смърт на Ботев.

В родния град на поета - Калофер, честването ще започне с изнасяне на знамето на Ботевата чета с военен ритуал. След това пред музея на Ботев ще има митинг-поклонение, който ще завърши с полагане на венци и цветя.

Снощи в Калофер бе открит паметник на Христо Ботев. Автор на бюста е китайският скулптор Юан Синкун. На откриването присъства официална китайска делегация. След това бе проведена тържествена заря-проверка. Слово произнесе бригаден генерал Кольо Милев, командир на 61-ва Стрямска механизирана бригада.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.



На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!



Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!



Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!



Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...



Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!



Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!



И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.



Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!



"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"



И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...



Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!