Историята обича иронията. 30 години след Ислямската революция, свалила режима на шах Реза Пехлави и заменила го с управление на религиозни хардлайнери, иранците отново са по улиците на Техеран, скандирайки “Смърт на диктатора”. Лозунгите са същите, само че по ирония (или историческа закономерност) този път обект на гнева им е един от символите на Ислямската революция – президентът Махмуд Ахмадинеджад. Бумерангът на народното недоволство се върна в изходна позиция. Това пише в анализа си журналистката от в. "Новинар" Румяна Божкова.



Привърженичка на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад плаче, докато слуша речта му пред негови привърженици в Техеран.
Снимка: Ройтерс

Преди 30 години студенти, интелектуалци и религиозни дейци, вдъхновявани от живеещия в изгнание духовник Рухолах Мусави Хомейни, се вдигнаха срещу подкрепяния от Запада режим на Мохамед Реза Пехлави. Сред протестиращите студенти, настояващи за завръщане към ислямското управление и загърбване на западните ценности, бе и бъдещият президент Ахмадинеджад. Гневът им бе предизвикан както от потисническото и корумпирано управление на Пехлави, така и от тесните му връзки със САЩ. Начело на протестното движение застанаха религиозните водачи, които се възползваха от клокочещото недоволство на населението и неадекватната реакция на режима.

Демонстрациите, започнали през януари 1978 г., ескалираха през следващите месеци. Опитите на режима да овладее протестите се сблъскаха с категоричната решимост на опозицията да доведе делото до край. През януари 1979 г. демонстрациите принудиха шаха да напусне Иран заедно със семейството си. Две седмици по-късно Хомейни се завърна триумфално в родината си, слагайки началото на превръщането на Иран в теократична държава, базирана върху ислямския закон.

През следващите години новата Ислямска република стана бастион на религиозния фундаментализъм с претенции за лидерство сред мюсюлманите. Всички политически противници на новия режим бяха елиминирани или прогонени от страната. Лявата интелигенция и прогресивно мислещите интелектуалци бяха преследвани. Износът на ислямска революция се превърна в основен приоритет за следващите правителства, а страната все повече потъваше в изолация и радикализъм. Войната с Ирак (1980-1988 г.) успя да сплоти макар и временно иранското общество, но с цената на пълно отнемане на гражданските права и свободата на медиите.

Три десетилетия след избухването на Ислямската революция религиозната върхушка начело с аятолах Али Хаменей продължава да държи Иран в железен юмрук. Условията обаче са се променили. Влошаването на икономическата обстановка, отнетите права и свободи на населението, изолирането на страната от международната общност заради агресивната й риторика и политика накараха дори най-ревностните вярващи да започнат да си задават въпроси.

Пукнатините в наглед монолитно изглеждащия политически и обществен пейзаж на страната станаха явни още през 1997 г. с победата на реформатора Мохамад Хатами, спечелил подкрепата на изумителните 20,7 млн. избиратели. Четири години по-късно той повтори успеха си, окрилен от глада за реформи и за промяна в Иран.

Реформаторски настроеният държавен глава се опита да отвори Иран за света и света за Иран. Той се обяви за диалог между цивилизациите и предприе поредица от реформи, насочени към подобряване на ситуацията с човешките права в страната. Гладът за промени вътре обаче се сблъска с хладна реакция отвън. Съединените щати не само не приеха протегната ръка на Хатами, но бившият президент Джордж Буш дори включи Иран в прословутата „ос на злото” заедно с Ирак и Северна Корея.

Липсата на „размразяване” в отношенията със Запада, съчетана с избухването на войните в Ирак и Афганистан, отслабиха умерените фракции в страната и доведоха до нов възход на хардлайнерите, включително религиозните. Издигайки популистки лозунги срещу бедността и корупцията и възползвайки се от недоволството заради намесата на западните сили в Близкия изток, ново поколение от „ястреби” в политиката набра все по-голяма популярност. Промяната в настроенията достигна своята очаквана развръзка през 2005 г. с победата на консерватора Махмуд Ахмадинеджад.

Новите управници изровиха от килера познатата архаична риторика срещу Израел и САЩ. Америка отново се превърна в „Големия сатана”. Малко след изборната си победа Ахмадинеджад призова еврейската държава да бъде заличена от картата на света. Подкрепата на Техеран за терористични групировки като Хамас и Хизбула и продължаването на иранската ядрена програма въпреки призивите на международната общност доведоха до обтягането на отношенията на Иран със западния свят и с част от арабските държави. Същевременно затягането на контрола в страната в съответствие с нормите на шариата, включително забраната за излъчването на непристойна западна музика по иранските радиа и телевизии, унищожи плахите кълнове на гражданско общество, избуяли по време на управлението на Хатами.

В този смисъл изборите в неделя бяха до голяма степен фарс с предопределен финал въпреки големите надежди за промяна, които някои чужди наблюдатели и мнозина иранци им възлагаха. Според официалните резултати Ахмадинеджад е удържал убедителна победа над основния си съперник Мир Хусеин Мусави, спечелвайки 63,62 процента от гласовете срещу 33,75 на сто за противника му.

Мусави, който се обяви за реформи, включително за по-големи права на жените, подаде официално възражения срещу резултатите. По ирония Съветът на пазителите, който трябва да реши дали има измама, е съставен от шестима висши духовници и шестима юристи богослови. Изходът изглежда повече от съмнителен, като се има предвид, че върховният духовен водач на Иран аятолах Хаменей вече даде благословията си за победата на Ахмадинеджад и дори определи резултатите от вота като „истинско чудо”. Все пак той нареди на Съвета на пазителите да проучи твърденията за изборни фалшификации.

Междувременно улиците на Техеран отново бяха залети от вълна от недоволство. Хиляди привърженици на Мусави и на останалите опозиционни лидери излязоха, за да протестират срещу манипулираните според тях резултати. Властите отговориха с репресии и ограничения. Службите за сигурност използваха сълзотворен газ и палки, за да разпръснат демонстрантите. Над 170 противници на режима бяха задържани, а предаванията на западни медии бяха преустановени или заглушени. Сред арестуваните бе и братът на Хатами.
Западът реагира с тревога на безредиците в Иран, които са най-сериозните от близо едно десетилетие. Европейският съюз призова Техеран да не използва насилие спрямо протестиращите и настоя властите да проучат оплакванията за изборни нередности.

В този смисъл реакцията на Съединените щати бе учудващо сдържана. Вицепрезидентът Джо Байдън заяви, че "има множество въпроси за начина, по който са протекли тези избори", но побърза да добави, че "няма достатъчно факти за окончателна преценка" и "трябва да се изчака и да се види". Според наблюдатели тази свръхвнимателна реакция е функция на дилемата, пред която е изправено правителството на Барак Обама в отношенията си с Иран. Евентуално дестабилизиране на Ислямската република ще затрудни новата ”политика на протегната ръка” на Вашингтон към Техеран. Изявленията на стария/нов президент непосредствено след преизбирането му, че страната не възнамерява да се откаже от ядрената си програма, още повече усложняват задачата на американската администрация.

Така или иначе Иран е стигнал до точка, от която няма връщане назад, както заяви и самият Мусави. Независимо от изхода на протестите след тези избори Ислямската република вече няма да бъде същата. Демонстрациите изкараха на бял свят факта, че пукнатините в иранското общество и в елита са твърде дълбоки, за да бъдат замазвани с популистки лозунги или репресивни мерки. Натискът за промяна и отвътре, и отвън е твърде силен. Не само части от населението, но иранският бизнес елит са недоволни от икономическите трудности, с които се сблъсква страната и които до голяма степен се дължат на продължаващата й изолация. Режимът може да отговори по два начина - с още по-силни репресии, които обаче могат да заглушат само временно недоволството, или с постепенно отваряне към света чрез реформи. И в двата случая утрешният Иран няма да прилича на вчерашния. Остава само да видим накъде ще поеме Техеран през следващите седмици и месеци – към завръщането си в международната общност или към мракобесието и подтисничеството в името на религията.
______________________________________________________
*Заглавието е променено.
Оригиналът на анализа е на адрес:
http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&mater=Mjk3MjsyMA==&sql=Mjk3Mjs3NA==

За съжаление там където има комунизъм всичко си прилича

Колкото хулена и смятана за ненужна, войната в Ирак играе важна роля за ставащото в региона. Светската власт в Ирак е заразяващ пример и само за това войната беше необходима. За да се сабуди едно потискано общество , каквото е Иранското му трява силен тласък, и такъва роля изигра новата обстановка в Ирак.
Ако се стигне до политически промени в Иран и демокрацията си проправи път, то може би и атентатите в Ирак може да намалеят и региона да се успокои.