Ричард Гейнс е едно от най-известните лица на булевард "Хедън авеню" в град Камдън, щата Ню Джърси. 50-годишният Гейнс управлява фризьорски салон, държи и фитнес салон. Работи здравата. Но "Хеддън авеню" вече не е лесно място за живеене. Младите винаги са си плащали, когато се подстригвали при него. Но вече не го правят. Бизнесът в града е толкова зле, че "дори типовете, които изкарват пари по незаконен начин, гледат да пестят", споделя Гейнс.

Това е само щрих от проблемите, които се стоварват върху американската икономика. Данните са стряскащи и показват едно общество, което продължава да е в беда.

9.5% безработица е достатъчно лош показател,

но в него не са включени онези, които са спрели да търсят работа. Само през последните три месеца над 1 млн. американци са изпаднали в тази категория - те са зарязали надеждата да си намерят работа и съответно са отпаднали от официалната статистика. Техният брой е 5.9 млн. души и той вероятно ще нараства. Милиони ще установят че статутът им на безработни се превръща в състояние на постоянна безнадеждност. Орязването на обществените средства се шири в градове и щати, застрашени са десетки хиляди работни места и услуги, считани някога за насъщни. Всичко се подлага на преоценка - училища, улично осветление, библиотеки, чистота, полиция, противопожарни служби, общественият транспорт. В страната на неограничените възможности броди призракът на бедността. Междувременно над 40 милиона американци получават купони за храна. Това е с близо 50% повече, отколкото в началото на кризата през 2007 г. "Немислимото някога икономическо бедствие е на път да се превърне в нещо нормално", писа в "Ню Йорк таймс" икономистът Пол Кругмън, носител на Нобелова награда. Или както сподели за "Обзървър" ректорът по икономиката Стивън Грийн от университета Бейлър: "В момента настина сме в тежко положение"

Изглежда Америка се превръща в общество, което се разцепва в центъра и разрушава средната си класа, години наред формирала фундамента на страната. Но сега е разделена на "имащи" и "нямащи". Налице е ново име за онези, които са паднали в черната дупка на безработицата, зейнала в американската икономика.

Те са "деветдесет и деветници"

Никой не желае да му се лепва това име. Става въпрос за финансови помощи, които останалите без работа могат да получават в продължение на 99 седмици (или година и 11 месеца - бел. ред). Държавната помощ помага на хората да си платят покрива над главата, телефонните сметки, дори бензина за колата. Но когато 99-те седмици изтекат, помощите спират и безработните стават 99-ници. Това се случва с милиони хора. Американските политици отказват да удължат срока за получаване на помощи и за мнозина изтичането на тези седмици означава нищета и приют за бедни. В момента те надхвърлят 1 милион и техният брой нараства с всяка седмица. Но кои са те? Въпреки усилията на републиканците да ги представят като некадърници, които не търсят настойчиво работа, тези хора са всичко друго, само не и това. 99-ниците са хора като 58-годишната Ан Строс, която 35 години е работила като професионален пиар в Лонг Айлънд. Макар че всеки ден търси работа, тя не може да намери от юни 2008 г. Със съпруга си живеят от кредитни карти, трупайки застрашително дългове. "Да търся работа, е най-тежката работа, която някога съм вършила", споделя тя с усмивка, в която обаче няма нито смях, нито щастие - само дълбока угнетеност, която е типична за много като нея. С група 99-ници, наброяваща около 50 души, Ан Строс протестира наскоро на Уолстрийт, настоявайки да се удължи срокът за помощите, който би ги извадил от немотията. Докато банкери и финансисти крачеха към украсената с флаг фондова борса, те скандираха: "Срам! Срам!". И разказваха своите истории. Все съдби от средната класа, разбити от рецесията. 30-годишната финансова анализаторка Лори Гавами, която е работила на Уолстрийт,

сега се вторачва в сметките за наеманото жилище

- и се страхува, че не би могла да ги плати. 62-годишният нюйоркчанин Стивън Билърби се е трудил при същия работодател в продължение на 37 години до 2007 г. Оттогава е без работа, но отказва да бездейства у дома и всеки ден прекарва в издирване на работа. Сега кара на спестявания и на стопяващата се пенсия. "Излизам да си търся работа. Вкъщи не ми се стои. Какво да правя? Да гледам телевизионни игри и сапунени опери", разгорещено казва той.

Тези хора са гневни, защото животът им е излязъл от релси, а американската мечта, която мнозина са смятали, че са постигнали, е разбита. 53-годишната нюйоркчанка Дона Фейла е работила 28 години във филмовата и видео индустрия. Имала е кариера, преуспявала е в живота. Сега обаче отчаяно търси работа - каквато и да е. Но не може да намери. "Ще направя всичко. Ще мета подове, ако трябва. Да не мислите, че колекционирам безработица? Това е шибано унизително", редеше тя, потрепвайки от гняв. Фейла е в голяма беда. Безработицата стопява самоличността й: "Чувствам се безполезна, никаквица. Загубени сме в този свят. Не знам какво да мисля за себе си. Обезличена съм, нямам никакво положение". На нея й остава още една седмица помощ за безработица. След това 99-те седмици изтичат. Тя ще получи нов статут, но не такъв, какъвто е очаквала - ще стане 99-ница.

Ако тези зарязани на произвола на съдбата хора са човешкият израз на маргинализацията, град Камдън е географският й израз. Големи райони от някога оживеното речно пристанище излъчват унилост и безнадеждност. Много от улиците са пълни с празни пространства, с изгорели и изоставени къщи. 79-хилядите жители на Камдън имат най-ниския среден годишен доход на домакинство от всички американски градове - само $24 000 (18 925 евро). Една трета от населението му са бедни, а една пета - безработни. По отношение на престъпността м.г. това бе вторият най-опасен град в страната. Според някои данни около 1/3 от къщите му са празни. Градската управа е изправена пред големи съкращения на пари и щатове, доколкото наличните й средства се стопяват и тя трупа големи дългове. Една от жените, която наблюдава с ужас вихрещата се рецесия, е 81-годишната Дороти Алън, която почти четири десетилетия живее край булевард "Хедън авеню". Позната на всички като "мамчето", тя нарича себе си "майката на квартала". "Тук съм от 1971 г.,

но такова нещо никога не е било",

казва тя. Камдън далеч не е уникален. В Колорадо Спрингс е изключено осветлението на 1/3 от улиците, градът продаде също полицейските хеликоптери. На Хаваите децата не са ходили на училище 15 петъка - заради икономии. В предградие на Атланта са закрити автобусни линии, на които хиляди са разчитали да стигнат до така скъпоценните работни места.

Независимо дали става дума за бедните в Камдън, Колорадо Спрингс или Атланта, или за нарастващия брой на 99-ниците, милиони американци проумяват, че усърдната работа и подчиняване на правилата вече не са достатъчни. Точно така чувства нещата и Ан Строс. Тя търси помощ от държавата, в която винаги е вярвала. Но помощта не се вижда. Не е ясно как вариантът на американската мечта може да се приложи в нейния случай. За Строс, която живее на кредит и без никакви изгледи да си намери работа, такава мечта изглежда като нещо от миналото, а не от бъдещето: "Това не е страната, в която съм израснала", тъжно констатира Строс.

49-годишната Александра Джарин е работила за малка технологична компания, печелила е $56 000 годишно, имала е бензин в колата си и покрив над главата си. Записала се и за бизнес специализация. Преди две години обаче губи работата си. Последната помощ за безработица е получила през март. Тя е от първата вълна на 99-ниците, останали без държавна помощ. Когато преди време е била интервюирана от "Ню Йорк таймс", е живяла в мотел, плащайки $260 за седмица престой. Събрала е парите от приятели и от продажба на холните си мебели. Сподели, че е плакала заради раздялата с предишния си живот. "Знаете ли, мислех си, че щом завъртя волана на колата, ще катастрофирам". Обадила се в местния приют, обаче й казали, че трябва да чака. "Ако не стане чудо, ще трябва да спя в колата", примирено заключава тя.

Пол Харис, в. "Гардиън"