Кое обединява арабските държави повече от всичко друго? Не, не е петролът, нито омразата към Израел. Сред 22-те членки на Арабската лига има и много богати, и много бедни държави; такива с много конфликти като Йемен и Ирак, и такива, които никога не са били във война, като Саудитска Арабия. Да се намери общ знаменател за толкова многолика група, която се простира от Атлантическия до Индийския океан, през Африка до Близкия изток, е трудно. Едно нещо обаче сплотява тези държави повече от всичко останало: от 22-те само три са отчасти функциониращи демокрации, като една от тях е окупираната Палестина, а другите две са Ливан и Ирак.

Арабският свят не е привърженик на политическата свобода и никога не е бил. Там, където има династии, те са несменяеми, а там, където начело има политици, ситуацията е дори по-трагична. Хосни Мубарак с неговите 30 години на власт е надживял двама саудитски крале. Суданецът Омар ал Башир управлява 21 години, Али Салех в Йемен също има три десетилетия на власт, а рекордьор е Муамар Кадафи в Либия със своите над 40. Башар Асад пък преди десет години наследи баща си Хафез начело на Сирия - династично прехвърляне, което е цел и на останалите авторитарни управници наоколо.

За тази сбръчкана и закостеняла система кадрите от площад "Тахрир" в центъра на Кайро миналата седмица бяха като огледало, в което арабските лидери изведнъж видяха, че онова, което е изглеждало непоклатимо до вчера, днес вече не е. Десет дни бяха нужни на младите египетски демонстранти, които доскоро бяха напълно пренебрегвани като фактор, за да поставят в мат човека, управлявал Египет повече от поколение. Иска или не, Мубарак ще бъде свален.

Зад тази внезапна буря стоят дългогодишни травми. Арабският свят е регионът с най-висока и постоянна безработица сред младите хора, а те представляват голяма и бързо нарастваща част от населението му (виж инфографиката). Задушени от дълбоки мрежи на интереси, корупция и раздут държавен сектор, икономиките (без петролните кралства на Залива) не произвеждат нужните работни места, нито осигуряват достатъчно заплащане на труда на повечето от жителите си.

Това не се случва за първи път. Светът и преди е виждал как корумпирани и стари авторитарни елити с прогнили икономически и политически основи се сриват под собствената си тежест и под напора на народното недоволство през 1989 г. Ситуацията в част от арабския свят днес наистина прилича на Източна Европа преди промените. Двете революции, които се случиха в рамките само на един месец, обещават различна и непредвидима година за региона - може би най-важната от половин век насам.

Внимание, район с плаващи пясъци

Това, че вятърът на промяната духа из Арабия, не е изненадващо - въпросът отдавна беше кога, а не дали. "Арабските автокрации, подкрепяни от САЩ в името на стабилността, никога не са уважавали хората си", коментира за "Капитал" редакторът на вестник "Ал кудс ал араби" Абдел ал Бари Атуан. "Чакахме тези революции от трийсет години и изведнъж - две за един месец. Очаквах това, но все бях разочарован, защото никога не се случваше. Мислех, че трябва да стане преди десет години. Но по-добре късно, отколкото никога."

През 2002 г. група арабски изследователи за първи път проучват в дълбочина проблемите на тези държави за целите на ООН. Заключението им е, че основните спънки за развитие са дефицитите на знание, свобода и равноправие на половете. За година например на арабски се превеждат едва около 330 книги - една пета от това, което превежда Гърция. "Арабските деца се учат да не задават въпроси или да търсят различни начини на мислене. Цели поколения израстват с вярата, че да си добър гражданин се измерва по лоялността към правителството, а критичното мислене е измяна", коментира за Carnegie бившият зам.-премиер на Йордания Марван Муашер.

Седем години по-късно, през 2009 г., друг доклад за развитието на арабския свят поставя шест големи проблема. Първият е липсата на технологии, на системи за научна и развойна дейност и работна ръка с изключително ниска продуктивност. Сред другите са сбъркано дългосрочно планиране и липса на инвестиции в производството, частен сектор, който избягва риска и инвестира в продукти и услуги с ниска добавена стойност, неадекватна комуникационна и транспортна инфраструктура и изключителна зависимост от ресурсните индустрии.

Всичко това е следствие от десетилетни политики, предприети от тогава още младите националистични режими с амбиции да са независими от Запада. "От 50-те години насам те започнаха държавен процес на модернизация. Пробваха тежка индустрия, автомобилостроене, инфраструктура", разказва за "Капитал" д-р Стефан Хертог от London School of Economics, автор на "Принцове, брокери и бюрократи" - изследване на Саудитска Арабия. "Това работеше до един момент, но през 70-те стана ясно, че процесът е бил движен по много неефктивен начин, без да се съобразява с пазара. Те построиха един огромен публичен сектор, който да създава работа, да прави услуги на предпочитани бизнесмени, да субсидира храни на цени под пазарните. Всичко това служеше за политическа стабилизация, но не създаде конкурентни модели и повечето от тези страни влязоха в бюджетна и фискална криза, от която така и не се възстановиха."

Числата сочат, че в последните 30 години производственият сектор (в който обаче не влиза петролната индустрия) в тези страни е западнал до под 8% от БВП, а заплатите в страни като Либия, Египет, Сирия, Йордания и др. така и не са се доближили до тези в развития свят за последните 20 години и остават между 5-10% от средното заплащане в Г-7. Показателно е, че единствената държава, която е намалила тази разлика, е Ливан въпреки двете войни.

Макар и не толкова качествено, масовото образование, което тези стагниращи икономики финансират, съчетано с преселението в градовете, произвежда все повече безработни и образовани млади. В Египет, Йордания, Йемен над 70% от безработните са хора под 35 години, а в Тунис и Мароко над 50% са със средно или по-високо образование. Женската безработица все още е двойно повече от тази на мъжете. Въпреки че са намалили крайната бедност като процент, арабските държави всъщност имат повече бедни като брой хора, а в зависимост от начина на изчисление до 40% от населението може да бъде категоризирано като бедно.

Камъни в блатото

Лишени от икономически перспективи и изправени пред закостенели политически системи, чиято единствена цел е да опазят властващия елит, младите в тази част на света имат две перспективи - да бягат навън или да се борят за промяна. Доскоро те масово избираха първото, но по всичко личи, че е дошло времето за втория избор.

"От Тунис и Алжир до Йордания и Египет истинският терор, който яде от самочувствието, саботира общностите и техните ритуали, включително женитбите, е терорът на социо-икономическата маргинализация", написа тези дни Ларди Садики, автор на "Арабската демократизация". "Армиите от безработни сега маршируват за хляб по улиците на Алжир и утре могат да са в Аман, Рабат, Рамала. Те не се борят за идеология, защото не им трябва. Безработицата е тяхната идеология, а периферията е тяхната география. Те са клетниците на съвременния свят."

Докато всички наблюдават със затаен дъх как ще се развие ситуацията в Египет, съседите му със сигурност си водят усърдно бележки по оцеляване. В Йемен десетки хиляди протестираха срещу президента Али Абдула Салех, който обеща да не се кандидатира за нов мандат и да не предава властта на сина си; в Алжир Абделазиз Бутефлика обеща край на извънредното положение, което е в сила вече 18 години и гарантира национален ефир на всички партии; в Йордания кралят смени премиера си и поиска спешни нови мерки за демократизация; дори движението "Хамас" позволи на хората в Газа кинопрожекции.

Петролните кралства около Персийския залив имат бързо разрешение на проблема. "Тези държави имат много високи приходи и много малко население, така че на практика могат да си купят подкрепата на хората", казва изследователят на държавите от Залива Кристиян Улриксен. Миналият месец емирът на Кувейт раздаде на поданиците си 4 млрд. долара. Докато тези династии са по-защитени - и от парите, и от позицията си на монарси, много други надали ще успеят да се спасят с обещания за реформи. Най-малкото защото след 30 години управление е трудно да претендираш за ново начало. "Арабският свят страда от окопали се политически елити", казва Марван Муашер. "Те бяха създадени от режимите, за да ги поддържат, лидерите купуваха лоялност с услуги. Тези елити, които не искат да се разделят с привилегиите си, се съпротивляват на реформи отдолу, а също и на лидерите, когато искат да наложат промени. Най-лошото развитие за арабите би било тези елити да продължат да казват на управниците "спокойно, не сме Тунис, малко раздаване на пари ще оправи нещата".

Утрото след 1001 нощи?

Този изблик на сурова енергия едновременно обнадеждава и стряска. Последният път, когато Близкият изток видя такава енергия, беше в неарабска държава - Иран, през 1979 г. Оттогава насам плашилото на ислямистите помага на авторитарните режими да държат Запада в страх, а населението си - в извънредно положение. Това също се променя.

На демонстрациите в Египет ислямски призиви почти нямаше, а най-старото ислямистко движение "Мюсюлмански братя" така и не излезе на преден план. "Ислямистите всъщност са най-слабият глас там", коментира главният редактор на един от авторитетните панарабски вестници - "Ашарк алуасат" Тарик Алхомайед (виж интервюто). Повечето специалисти по Египет не се страхуват от братството, дори да не го харесват особено, обобщава проф. Нейтън Браун, който е изследвал тази организация дълги години. "САЩ най-накрая се отварят към идеята, че "Мюсюлмански братя" могат да играят политическа роля, стига да не е водеща", казва той. Израел също гледа с тревога към най-важния си съюзник сред арабските държави.

Дори да не залитнат към ислямизъм, новите управляващи в Египет и Тунис ще имат тежка задача. Икономическите проблеми няма да бъдат решени за ден или със слизането на един диктатор. Аналогията с Източна Европа е приятна, но не изцяло вярна. "Източна Европа имаше по-добра образователна система и имаше перспективата на ЕС, който наложи правила", казва Стефан Хертог. "Онези части, които не се присъединиха към ЕС, не са много различни - например Украйна и Беларус приличат доста на близкоизточните държави - в политизирането на икономиката, корупциятата и ниското технологично ниво." Без добър притегателен център или модел за подражание близкоизточните държави могат отново да влязат в порочния кръг на конфликти и провали.

И въпреки всичко случващото се там е безспорно положително. Авторитаризмът очевидно се провали, така че отдавна е време за промяна. САЩ опитаха да внесат демокрация със сила и откриха, че това е трудно упражнение. Египет е по-добрият пример от Ирак. Хората в арабския свят отдавна търсят собствения си глас и, изглежда, най-накрая го намират.