Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2023 09:56 - Писателката
Автор: blanche Категория: Поезия   
Прочетен: 1060 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 08.06.2023 10:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  Беше един от онези първи дни на лятото...Беше един от онези първи дни на лятото, в които му нямаш доверие, защото сенките са все още студени. Беше всъщност точно онзи преломен ден, в който поемаш дъх, запушваш носа си и загубил разум и страх, се гмуркаш. Надълбоко скачаш в лятото, пляскаш с крака без страх дали ще те ужили или опари, и то ще не ще започва.
Жената изкачваше бавно стълбите на старинния град. Около нея тежките каменни дувари бяха заключили хлада в себе си, докато изтече горещият обеден час. Само през някой леко отворен прозорец бе успяла да избяга тънка струйки аромат на пресни печени картофи и свежестта на току що нарязана краставичка. Обедното време редеше масите, изсипваше няколко тона от звънящи порцеланови купи, качваше се по сивите зидове, увиваше се като разцъфтял трендафил и се изливаше в сока на черешата в двора.
Жената поспря, усетила значимостта на този миг, сложи тежката си чанта на вития каменен парапет и въздъхна. Дали този свят щеше да съществува в книгата й? Дали щеше да го има след петдесет години? Бе направила основни проучвания за развитието на технологиите, икономическите тенденции, геополитическото разпределение и виждаше свят коренно различен от този. Къде изчезна онова усещане...? Как се казваше...?
- Жаба! – изведнъж чу глас над себе си.
Каменния парапет се изкачваше десетина стъпала нагоре и образуваше малко площадче, скрито зад няколко люлякови храста. Над него се листеше шарената сянка на една разпукваща се липа.
- Хванал си жаба! – възкликна един момчешки глас.
- Не е точно жаба. Нещо по-яко е! – отвърна друг.
Жената се усмихна. Сценарият й се беше завъртял и развил в неизвестна посока, бе станал богат и сложен и накрая...Накрая се бе препънал в един детски диалог. На него циклеше вече цяла седмица. Сниши се и затаи дъх. Щеше да послуша. За вдъхновение или защото усети...
- Хайде, покажи де! Какво си уловил? – заповяда първият момчешки глас.
Зад храста се мярнаха крака, обути в искрящо бели маратонки. Изведнъж настана тишина. Тишина пълна с прелестно очакване, еуфория и детско вълшебство. Липата пукна няколко пъпки и върху децата се разпиля ситен златен дъжд. Проблесна стъкло на буркан – компотен буркан от онези с пробити капачки за живи съкровища.
- Какво е това? – извиси се в кресчендо първият момчешки глас. Тишината се счупи в заядлив смях.
- Това е бръмбар рогач.- отговори гордо момчето.
- Не е рогач, смотаняк! – извика трети глас. – Уловил си щурец. Най-обикновен щурец. - Виж му рога. – почти проплака детето.
Нищо не се е променило. Усмихна се жената и кръстоса ръцете си в скута. Ах, не й помагаха! За какво говореха децата в бъдещето? Какво ги вълнуваше петдесет години напред. Човек не можеше да види дори в десет, та какво говорим за петдесет. Светът щеше да е различен. Много различен. Може би без този разговор, без трендафила, без котката, безучастно дремеща на дувара, без дъха на старите къщи.
- Извинявай, загуби ли се? – изведнъж чу зад гърба си момичешки глас.
Ох, не искаше никой да й досажда! Искаше да слуша лятото, потънала в него. Обърна се – срещу нея стоеше момиче на възраст около десет години. Къдриците й бяха залепнали за челото, а потните й длани се плъзгаха по розовите къси панталонки.
- Загуби ли се? – повтори момичето. – Изглеждаш като хваната в капан. Можеш ли да дишаш?
- Не съм в капан. – тросна се жената. – Дойдох с влака и ще си тръгна в...Ще си тръгна в...- беше забравила какво й казаха на гарата. Кога беше последния влак? Изобщо накъде беше тръгнала? Откъде е?
- Не съм в капан. Аз съм писателка и...- извика жената, но момичето вече тичаше нагоре по разбитите каменни стъпала.
Жената въздъхна и се облегна на зида зад себе си, затвори очи и... се пусна. Гмурна се в този приказен обеден свят. Усмихна се и пое аромата и звуците му, хвърли мисълта си по един лек повей на вятъра и я остави да се рее над махалата. Не й се тръгваше. Гласовете на децата заглъхнаха и тя потъна с наслада в топлата тишина.

  - Ти какво улови, Юли? – попита едно от момчетата.
- Мисля, че си улових... читателка. – каза Юлия. Седна върху каменния зид и извади тетрадка от раницата си. Отгърна корицата с нарисуван еднорог, а под нея заподскачаха думи:

  „Беше един от онези първи дни на лятото...Беше един от онези първи дни на лятото, в които му нямаш доверие, защото сенките са все още студени. Беше всъщност точно онзи преломен ден, в който поемаш дъх, запушваш носа си и загубил разум и страх, се гмуркаш.“

Елица Кръстева



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: blanche
Категория: Поезия
Прочетен: 4142
Постинги: 8
Коментари: 2
Гласове: 2
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031