На 22 април решението на Европейския съд за правата на човека по “църковното дело” става окончателно, ако България не поиска препращането на казуса към Голямата камара на съда. Материал на Дойче веле за възможните сценарии.  

Медийният поток, който съпътства “църковното дело”, е наситен с емоционални и твърде често произволни тълкувания. На този фон информациите на Прес офиса на Европейския съд за правата на човека се отличават с прецизност, лишена от спекулативна окраска.
Според Страсбург това, което е ясно досега, се съдържа в решението на Съда от 22 януари 2009 година: счита се, че България е нарушила чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, гарантиращ свободата на вероизповеданията и страната се задължава да плати 8 хиляди евро за разноските по делото.
Ще трябва ли България да плаща?
Решението не съдържа конкретния размер на обезщетението на алтернативния синод, което в медиите отдавна надхвърли 1 млн. евро. Дори нещо повече: на този етап съдът не се е произнесъл даже по въпроса дали България ще трябва изобщо да плаща обезщетение. Ако една от страните по делото, примерно България, поиска до 22 април делото може да бъде препратено до Голямата камара на съда, както е предвидено в чл. 43 от Европейската конвенция за правата на човека. Но до Голямата камара може и изобщо да не се стигне.
Тогава са възможни следните варианти. Държавата и алтернативният синод могат да се споразумеят помежду си дали да се плаща обезщетение и евентуално в какъв размер да бъде то за нанесените материални и нематериални щети. Ако това не стане на доброволна основа, едва тогава съдът може да определи обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
Възможно е също съдът да реши, че България е задължена да изплати обезщетение само за единия тип вреди или дори Страсбург да излезе със становище, че страната изобщо не е длъжна да плаща обезщетение. Но да се върнем хипотетично към негативния сценарий, т.е. държавата да бъде осъдена да плати обезщетение на алтернативния синод.
Може ли България да не изпълни решението?
На практика това е възможно, но би означавало държавата да наруши сама собствената си конституция. Според чл. 5 ал. 4 от конституцията на България международните договори, каквато е и Европейската конвенция за правата на човека, са част от “вътрешното право на страната”.
Те дори имат предимство пред вътрешни норми, които им противоречат. В този смисъл решението дали България да спазва Страсбургските канони не е въпрос на подчинение. То е взето доброволно още в момента, когато България е ратифицирала Конвенцията. /БЛИЦ