Нашата благородна професия изисква достатъчно акъл от този, който я упражнява, за да може да хвали, когато нещо заслужава да се хвали и отговаря на националния интерес и да критикува, когато нещо не му харесва. А априори да ти забраняват да казваш положителни неща за управляващите, аз не мога да приема.

От друга страна, смятам, че има спад в качеството на медийното съдържание, но това не е неестествено, а напротив - напълно естествено е. Защото човечеството знае как се преминава от фашизъм към демокрация, но как се преминава от болшевизъм или комунизъм към демокрация не знае. И опипва като слепец, търсейки пътя. Така че напълно нормално е някои неща да се получат точно обратното на това, което се иска. Въпросът е да го усетиш точно навреме и да го коригираш.

Впрочем, ако се върнем назад във времето, бих казал, че няма много голяма разлика между това какви бяха медиите преди 9 септември и след 10 ноември. Не говоря за периода 9 септември 1944 - 10 ноември 1989 г., този период е уникален, с него можем да се занимаваме два часа. Царството все пак беше демокрация, макар и в много отношения деформирана, понеже човечеството през целия 20-ти век беше деформирано от това заболяване, наречено тоталитаризъм. Но медиите с пристрастието си към Германия не се различаваха по никакъв начин от медиите с пристрастието си към Русия след 10 ноември. Не говоря за комунистическия период, той е уникален за българската нация като цяло.

Като се занимавах напоследък с историята, с някои необясними прояви на българската нация, съм се опитвал да си отговоря на въпроса защо се е получило така. Давате ли си сметка какъв трябва да е бил този човек с глава на раменете си, с две ръце, два крака, който може да преименува Варна в град Сталин? А той не е бил един, това са били цяла една върхушка на една партия и е нямало нито един, който да вдигне ръка против това нещо, защо? Единствено българската нация си е позволявала неща, които никоя друга нация не е правила. Два пъти - веднъж при Хрушчов, веднъж при Брежнев, веднъж през 60-те години, веднъж през 80-те години, управлението на България предлага на тепсия суверенитета на тази хилядолетна държава и иска да я превърне в обикновена република на някаква тоталитарна федерация. Коя друга държава е правила това, никоя. Ние имаме в историята си необясними неща, аз не мога да си обясня това, мога само да го приема като факт.

А сега откъде-накъде някакви тиквеници ще кажат, че България е сред най-нещастните страни в света. Аз най-малко се чувствам нещастен. Може да се чувствам ядосан, гневен, но нещастен не съм, извинявам се. Къде остават хаитяните с тяхното земетресение, къде остават японците с Фукушима? Някакви идиоти се упражняват с различни хрумвания и интересното е друго, че има кой да им обръща внимание. Говори се много и за разпад на обществото. Аз не съм съгласен с това.

Къде виждате разпад на обществото, аз не виждам такова нещо. Обратното, българското общество никога не е било толкова активно, толкова заинтересовано от собствената си съдба, колкото е в момента. Разпад има например в партия "Атака", това се нарича разпад, или в партията на Иван Костов, и там има разпад, но в българското общество като цяло аз не виждам разпад. А ролята на медиите е огромна, ние самите не си даваме сметка колко важна е тази роля. Защото тя може да бъде както градивна, така и деструктивна. Зависи от манталитета, от професионалната подготвеност, от ерудицията на тези, които упражняват нашата професия. Защото нека подчертая нещо, нашата професия не е къде, кога, кой, как, какво, нашата професия преди всичко отговаря на въпроса защо. Така че когато имаме един репортаж, в който се съдържат всички информационни елементи, но в него липсва отговорът на въпроса защо, той вече е дефектен.

Журналистиката има огромно обществено въздействие и неслучайно я наричат първа власт. Аз донякъде съм съгласен с това определение. Огромна отговорност е да си журналист, това не можеш да го приемеш някак между другото. Не може да си доктор по животните и да се занимаваш със стратегически проблеми. А ако искаш да си журналист на място, всяка тема, колкото и дребна да изглежда, трябва да я познаваш от дъно.

Периодът, през който минава българската журналистика в момента е напълно естествен и нормален, макар че в много отношения е негативен. Но пътят, по който сега се движим, няма аналог в миналото, ние си търсим пътя сега, в крачка, и естествено е да има неща, които не са точно така, както на нас ни се иска. Но с течение на времето и в България ще се отнасят към журналистиката така, както в момента в Белгия и Холандия се отнасят към тяхната журналистика. Сигурен съм в това сто процента, вие поне ще го доживеете

Колкото за отношенията между медии и управляващи, винаги е имало флирт между медиите и политиците и винаги ще го има. Има го навсякъде по света. "Дейли Телеграф" е вестник на Консервативната партия. "Ню Йорк Таймс" в САЩ като че ли клони повече към демократите. Това даден вестник или списание да гравитира към политическа сила го има навсякъде. Има ги, разбира се, и по-драстичните случаи, когато медията зависи изцяло от финансовите инжекции на една политическа сила. Няма защо да се чудите, че в България сега това се проявява с по-голяма сила, отколкото би трябвало, но това не е ненормално и не води до разпад на обществото. Смятам, че това е проблем, който няма да изчезне като престъпността, въпросът е да бъде сведен до едно поносимо равнище и това ще стане сто процента. А то ще се случи, когато дадената медия успее да спечели до такава степен обществено уважение, че постепенно започне да налага своето виждане за нещата. И ако тази медия еднакво хвали и критикува това, което заслужава да бъде хвалено и което заслужава да се критикува, рано или късно печели такова обществено признание, че вече самата тя се превръща в институция. А такива има. В Англия вестник "Таймс" има далеч по-малък тираж от например "Дейли Мирър", но тежестта му е много по-голяма.

Все пак смятам, че журналистическата професия е достатъчно авторитетна и макар и в някои случаи да е малко незаслужено авторитетна. Ако вземем например критерия тираж, най-голям тираж имат тези вестници, които ние наричаме жълти. От тях лично аз често научавам много неща, които от другаде не мога да науча. Има един-два вестника, които редовно купувам и те имат най-големия тираж. Така е, защото имат това, което комунистите навремето наричаха широките народни маси. Те си имат своя вкус, имат си своите предпочитания. Така че жълтите вестници са част от днешните реалности в България. Това е реалност, която е конюнктурна, тя постепенно ще се нагласи там, където й е мястото, и вече се наглася. В момента жълтата вълна не е тази, която беше преди пет години.

Вярвам в традиционните медии и не смятам, че те ще бъдат изместени от социалните мрежи и блоговете. В много отношения това са едни маниаци, които се упражняват да пишат и повечето пишат глупости, извинявам се. Виждал съм един-два блога. В повечето случаи те са силно оцветени, било в червено, в синьо, в лилаво, в жълто, но са силно оцветени. Да не говорим за различните форуми, в които пък вече пишат едни абсолютни идиоти, няма друга дума. Те се крият под анонимността, много е лесно, когато си анонимен да приказваш каквото ти дойде на устата, но да го кажеш с името си е по-трудно. Така че това е една форма на информация, която сега се засилва едновременно с усъвършенстването на информационните средства, каквито едно време нямаше.

Технологиите в много отношения изпреварват развитието на обществото като такова. Преди време казваха, че телевизията ще измести вестниците. Няма такова нещо. Това е все едно да казвате, че телевизията и компютърът ще изместят книгата. Вярно е, че днешното младо поколение чете може би една десета от това, което аз съм чел на тази възраст. Това е ужасно притеснително явление. Но според мен всички тези залитания са временни. Важно е основното стебло на дървото, не клончетата и листенцата. А пък когато говорим за България в момента, аз се интересувам именно от стеблото. И затова в много отношения ме обвиняват, че съм адвокат на това управление, аз не съм адвокат на никого. Просто изхождам от моя ужасно дълъг опит и от това че съм видял ужасно много неща. В последните 50 години съм наблюдавал това, което става по света и в България професионално, като мое задължение. И опирайки се на всички тези неща, които са се натрупали у мен, аз в момента имам собствено отношение и мнение за това, през което България преминава, и което предстои. /БГНЕС

--------------------------

Петко Бочаров е български преводач и журналист. От 1952 година работи в БТА, първоначално като преводач от английски език, а впоследствие достига до длъжността заместник-главен редактор. През 1983 г. се пенсионира. Между 1981 и 1993 година участва с новини и коментари във "Всяка неделя". Има редовни рубрики по БНТ в програмата "ТВ око", в радио "Свободна Европа" и в "Дойче веле". На 23 февруари 1992 в предаването "ТВ око" произнася прочутата фразата "Да, ама не".