2. Евгений Тодоров
3. Иван Бедров
4. Иво Инджев
5. Калин Манолов
6. Мартин Заимов
7. Николай Караиванов
8. Николай Младенов
9. Пламен Асенов
10. BLITZ
11. BPOST
12. FROGNEWS
13. R.E.D.
14. СВЕЖО
15. Ян Бибиян
16. ОРИНАВИ
17. Стефан Бонев
18. Петя Ставрева
19. Александър Секулов
20. Оринави
21. Веско Петров
22. Сантов
23. Силви Стефанов
24. Христо Гагов
25. Пламен Славов
26. Bulgaria_news
27. Елена Емануилова
28. Mese4inkata
29. Първа блогерска среща - 24.07.2009
30. Георги Цанков
Прочетен: 3564 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 28.03.2018 14:12
Днес се навършват 131 г. от рождението на Димчо Дебелянов - най-нежният поет в българската литература, който завинаги остана на 29 години (28.03.1887 г. - 02.10.1916 г.).
Малинен дъх разпръскват твойте устни
Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!
Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса...
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!...
***
Аз ще го запазя - първото писмо
Аз ще го запазя - първото писмо,
що за тебе писах - китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя - всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.
Аз ще ги напиша - първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно - пуст безмълвен храм -
и в живота мрачен - непрогледна нощ -
само те щат дивно да сияят там.
Аз ще я погреба - първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!...
...
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г., след смъртта на бащата, семейството се премества в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо Дебелянов учи в "Жълтото училище", по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил "Св. св. Кирил и Методий", където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се преселва в София и наема квартира на ул. "Оборище" 46. През 1906 г. в списание "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и други, които са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и други издания. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. През есента на 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, следващата година се премества в Историко-филологическия факултет, но следва само две години.
Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро).
През 1931 г. по инициатива на литературния кръг "Живо слово" костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. При едно от посещенията си в Копривщица той видял баба Лила Паралеева (изгубила съпруг и син във войните) да седи на прага на портата си – подпряла глава на ръка и унесена в мисли. Това му дало идеята за паметника. Тъй като Лила Паралеева скоро след това починала, скулпторът използвал за модел баба Лала Душкова. Скулптурата "Майка" е поставена на гроба на поета през 1934 г.
Произведения
„Помниш ли, помниш ли...“. За първи път излиза под заглавието „Елегия“ с посвещение на Мара Карловска в сп. „Родно изкуство“, г. І, кн. 2. от 24 ноември 1914 г., стр. 30. Жанрово е елегия, а изказът е във 2 л., ед. ч. Лирическият аз води диалог със самия себе си.
Посмъртно признание
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. На провежданите ежегодно под патронажа на Дирекция на музеите (Копривщица) и Община Копривщица „Дебелянови вечери“ се връчва Национална литературна награда „Димчо Дебелянов“.
Името на Димчо Дебелянов носи морският нос Димчо Дебелянов в Антарктика.
01.08.2019 – Днес предсрочно бяха свърза...
Енергийна реалност на човека - Причинно ...
Поздрави!
Обичам омайния дъх
на неговите "белоцветни вишни".
Благодаря сърдечно за постинга!
Спи градът
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Самотна, тъжна душа!
Поздрави!
Това е съдбата на майките - да чакат децата си.
Д. Дебелянов е написал едни от най-красивите стихове в българската литература. Жалко, че в училище не се изучава задълбочено!
Обичам омайния дъх
на неговите "белоцветни вишни".
Благодаря сърдечно за постинга!
Можем много да се учим на изящен начин на изразяване от Димчо :)
Поздрави!
Спи градът
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото - ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Самотна, тъжна душа!
Прекрасно е! Благодаря! :)
Запомнил съм от ученическите години четири негови стиха:
Тя беше от Варна,
Той - от Кюстендил;
Тя беше девойка коварна,
Той старец любезен и мил!
Хубав ден!